take-it-or-leave-it

вали, вали, вали.

чета “възгледите на един клоун” след толкова години отново и го харесвам също като преди но по различен начин.

чета за единствения моногамен мъж в моите представи и той е фикция. толкова е странно да чета за някого, който през цялото време се оплаква, че си е отишла единствената жена, с която е можел да прави нещото.

толкова е абсурдно, че чак бих могла да му повярвам, ако не беше литературен герой.

запалих се по джаги, играе ми се, далеч съм още от нивото на игра, когато моите партньори ще се радват, когато играят с мен, но човек учи само като играе и аз се наслаждавам na всяко вкарване на топката. още повече играя само с мъже, което предвещава бързо изкачване по стълбицата на моженето.

против дълги постове съм, продължавам с парт 2.

не стига, че вече не мога да гледам екрани, имам черни кръгове под очите и не ме радва студеното време, ами днес ми пристигна и много лятната рокля, която според прогнозата за времето няма скоро да облека…но не това е проблемът, а че се занимавам точно с такива неща като якета, плочи и екрани, а не се замислям как така не може да продължава и че в цялата тази работа има нещо, което въобще не е наред и че трябва нещо непременно и веднага да се промени…

изгубила съм навика да мисля над нещата, които се случват. това идва оттам, че съм далече от всичките ми приятелки и няма с кого да си говоря освен със себе си, а както вече разбрахме, с мен не може да се говори освен за якета, плочи и екрани.

днес стана нещо, за което като се сетя и се разплаквам.
днес си ззгхубих някъде едната част от piercing-a ми на горната част на ухото.
преди две години си го направих и ми харесваше много. днес го махнах. защото я няма горната част.

пълзяхме с б. по пода да я търсим, но я няма. тя е много малка. загубена е.
когато го направих преди две години, много падаше тази част колкото и да я затягах. до една нощ, когато пак така си мислех, че се е загубила, но 3.80 не се отказваше и я намери накрая на най-невероятното място и откакто той ми я затегна на ухото, не е мръднала.

до днес.

няма ми го вече piercing-ut на ухото. няма нищо.

в момента съм толкова безумно заета, че вече проявявам симптоми на тежки ментални заболявания. така е, когато човек се бори на 5 фронта. аз нямам нищо общо с насилие, имам предвид, че работя по 5 проекта и това е мноооого за моментното ми състояние на кратковременна абсолютно излишна настинка.

не знам за какво да пиша, освен че онзи ден бях за първи път на бит пазар и си купих оттам кожено рокерско яке, което е доста различно от моята любов от пръв поглед (виж долу), но е много готино. на тези бит пазари е тотален панаир на суетата - страшно много млади гъзари ходят да си търсят соц плакати или магнетофони или супер безумни куфари и стари чанти, лампи и всякакви джунджурии за готините си едностайни апартаменти, защото са много arty.

обхванала е ме е апатия, е. е в странно настроение, на работа всички са в цикъл и се държат нетипично смотано, единственото хубаво е билетът ми за bl. reb. mot. cl. който виси на стената ми.

преди две седмици го сънувах и днес го намерих, ако имах и парите, днес щях да пея, спя и готвя с това:

п.с. обичам те!

опитвах се да я свиря, срам е да пея поради простата причина, че въобще не мога да пея, така попаднах на един неин cover в youtube, който просто много ми хареса и оттам попаднах на бандата на девойката - lola flash. особено ми допадна no flag, може да се чуе на myspace.

какво става с този свят. къде изчезнаха групите, които пеят от сърце.

случва ми се нещо много смешно в последните няколко дена - непрекъснато гледам да съм онлайн и проверявам през две минути дали един човек също е онлайн.

това не звучи толкова невероятно, но смешката е там, че:
- нямам представа какъв човек е това
- не знам абсолютно нищо за него (може и да е тя!)
- тук ще престана с изброяването на едно и също нещо с различни думи

с две думи: увлечение по фикция.

за да не звучи съвсем като от дневника на някой луд, ще отбележа, че човекът ме е add-нал като приятелче в last.fm и аз просто виждайки неговата много къса playlist-а, полудях.

сега естествено идва абсолютно притеснителната част, където аз се опитвам да завържа някакъв контакт, пишейки не директно на него, а поствайки неща там, където могат всички да четат. доста е crazy, абсолютно малотрайно, но за момента забавно.

този случай ми дава повод за размисъл: няма ли да е супер романтично (употребявам тази дума за първи път от 13 години) човек, за когото музиката е номер едно, интернет номер две, да срещне правилния номер джинси в last.fm?

(шега беше това за 13-те години)

не знам дали fakevat статистиките си, но над 4000 човека online и над 1,4 милиона регистрирани useri не е зле.

освен глупавия дизайн, невъзможността да се създават cults, а само да се browse-vat (креативност на 10 - 1. култ - секс, 3. my chemical romance i emo guys, bliaaaaaa), има и още едно нещо, което затрива www.vampirefreaks.com в бездната на моята игнорантност:

изключително забавно ми е да ходя през почивните дни на работа. няма жив човек, само аз, компютрите, китарите, колоните, кабелите, кафетата и още нещо с к.

вчера стоях до толкова късно - след като четох и писах цял ден, вечерта гледах 24h party people и пих бира. толкова е омайващо да си сам в една сграда, която виждаш само през седмицата, пълна, шумна, а вчера изведнъж тиха, пуста. все едно си в приказка.

цяла седмица teresa-elizabeth ще е в моя офис. тереза е първата китара на е. и аз много се забвлявам с нея. не е ли готино така - една китара вкъщи (cherry), една за офиса, една при к. (samantha). к. още не знае, че тя така се казва, но whatever. има хора, на които китарите никога няма да си кажат имената. (е. вчера разбра как се казва първата му и коментарът му беше кратък: sexy) и се чудих не е ли така и с мъжете/жените. аз карам на два коловоза, като си имам две китари. и двете ме кефят и са различни и не се срещат.

всъщност май забравям, че в реалния живот става въпрос за хора, а не за китари.

“Any sufficiently advanced technology is indistinguishable from magic.” - Arthur C. Clarke

вчера се опитвам да вляза в бюрото на е. и е заключено, но аз виждам че има хора вътре и размахват някакъв бял стик. от вчера си имаме wii в офиса и размахваме бели стикове, т.е. играем голф.

вечерта стояхме до късно, защото за днес трябваше да подготвим един workshop, но по скоро ядохме пица, пихме бира, слушахме музика, играхме голф наяве и на монитор и карахме скейтборд по коридорите. през единия час, в който момчетата се затвориха в едната стая да работят аз гледах клипове на b.r.m.c. прибрахме се в 00:00.

докато ги гледах вчера как играят wii, се зачудих как може да сме стигнали дотам. определено позитивно и малко критично. аз обичам sci-fi обаче не става ли малко страшно, това определено прилича на magic.

p.s. guitar hero никога няма да разбера и да обичам: