i’m not (t)here
март 7th, 2008това е филмът, който току-що гледах на кино. започва ужасно много да ми харесва да ходя на кино сама.
мисля, че стават някакви странни неща с мен напоследък.
отдавна не съм била толкова негативно настроена/невдъхновена/огорчена/нервна/ящна колкото в момента. проблемът не е в интензитета, а в продължителността на това състояние.
отвикнала съм да съм down толкова време.
днес стана ясно на работа, че ще ни разместват в нови стаи. отначало по клюкарския, после и по официалния начин разбрахме с б., че е планирано вече да не работим в една стая. на мен ми стана ужасно мъчно. когато си говорихме после, той едва ли не каза, че му все едно къде ще седи и с кого, но аз знам, че не му е все едно и го намирам за дебилно при положение, че не сме на пет години да се преструваме.
смешното е, че отначало аз го врънках, ако не го местят в отделен офис, само за него, а го сложат пак в стая с някого, това да съм аз. той дори го предложи полу-официално. сега обаче аз като че ли не знам. в мен винаги има един глас на промяната, който крещи, че вечни неща няма и е по-хубаво да има движение. в такива моменти ми се иска е. да е при нас и да ми каже какво мисли по въпроса.
не съм го виждала от две седмици и ми е мъчно, че е още болен. от друга страна съм му ядосана, защото с държанието си провокира една промяна в мен, която не ми харесва. мисля, че просто вече няма връщане назад, т.е. че минахме едно ниво и сега не е ясно дали следващото е по-хубаво или не. не си играем обаче вече на границата.
това ме ядосва, защото аз нямах глас в това решение.
голяма каша е в мен в момента. една празна каша. каша от глупости. не знам заради времето, заради жилището, заради храната или страната, се чувсвтам изгубена, куха и недоволна.
изтрих си висчки получавани и изпращани досега смс-и. по закона на мърфи сега в телефона ми са само не знам по каква логика запаметените от предишния ми апарат, които само ме издуват като балон с гняв и огорчение. още не знам дали искам телефонът ми да няма никакви съобщения.