take-it-or-leave-it

това е филмът, който гледах преди много време в кино одеон и който ще гледам сега. да.

харесва ми да чета напоследък за супер-модели от 50/те, 60/те, толкова е странно как те са живи още днес и как са били мега известни съвсем малко преди да се родя, а аз не ги знаех въобще. ето какво казва мацката за б., който служи за прототип на фотографа в blow up.
“He was so different from anyone I’d ever met: constantly teasing, flirting, then being gruff - so you never quite knew where you were with him. And that was very sexy to me.”

ако утре той се обади, ще съм щастлива като малко момиче и уплашена като престъпник.

днес всичко е в интернет.

като www.suicidegirls.com, сайт, за който пиша за 38475340 път.

това е един интернет бордел - ексклузивен е, защото е web community, за което си плащаш, ако искаш пълен access. но дори и да си платиш, не получаваш всичко.

струва ми се, че това, че е виртуално, прави нещата още по-перверзни.

мацките са като клонинги. супер готини: да, татуировки:да, пиърсинги:да, от рок нагоре:да, литература, книги, филми:да, самостоятелни:да, с-м:да, пол:какъвто си избереш, важното е, че харесват и жени. еднакви:да.

всички имат macs, знаят много за секса и имат кожа като тебешир. и биха се радвали да им подариш нещо.

аз по цял ден се занимавам с такива неща, защото за това ми е дипломната работа.

смяна на темата.

днес се чудих защо ми харесват дръзки/цинични/остроумни хора.

може би ни харесват такива хора, които нямат страх.

защото, ако приемем, че теорията на визуализацията е вярна (каквото си помислиш става), то тях не ги е страх да предизвикват съдбата.

няма да забравя как един мой познат по време на разговора ни за исус и как са го разпънали на кръст евреите, каза, че ако христос бил жив днес, той (моят познат) щял лично да го убие.

не знам дали е уместно човек да се възхищава на такива хора, но пък знам, че със сигурност делата са тези, които важат.

искам всички хора да са добри и да са добре.

вчера с к. анализирахме защо лошите в приказките са по-cool:

1. по-силни са от добрите
2. обличат се по-стилно
3. против някакава система/ред са
4. мистични и загадъчни са
5. имат по-модерни съоръжения/уреди
(6. обикновено знаят и повече езици)

но също така стигнахме и да извода, че се приема, че малко да си лош е готино. но да си много лош е много лошо и грозно.

в приказките е доста ясно и точно кой е черен и кой е бял. в живота не е точно така, при положение, че ние във всеки един момент имаме избора, да си изберем цвета. и всичко е толкова релативно.

аз много приказки съм чела, тази ми е една от най-любимите.

не знам откъде ми дойде, но днес на работа…не стана точно така всъщност.
е. заплаши, че ще защипе с телбода колди - моят пингвин ключодържател. аз му казах, че предпочитам моя пръст да си сложа, вместо да ми пипа пингвина.

и наистина не знам откъде ми дойде, но в следващия момент си пъхнах пръста в телбода и с другата ръка ударих отгоре.

не разбрах какво стана в първия момент. първо си помислих с ужас - само да не е ръката с която свиря на китарата! после видях как телта се е забила в пръста ми, извадих я и потече кръв. е. и б. ме гледаха шашнати. всичко стана много бързо.е. каза, че съм crazy.

досега като че ли идеята за самонараняването като че ли леко ме е блазнила и е имала някакъв чар.

сега вече няма.

…and it’s gonna be a very very hot summer!!!!!!!!!!!

вече е ясно, взимам си една B.R.M.C. отпуска!!!

днес е супер ден! толкова синьо беше небето, толкова приятно ме събуди един телефонен разговор и толкова бързо трябваше да се облека и да изляза за едно сутрешно кафе на открито!!

one day you are king of the mountain, and the next day there is no mountain at all.

току-що си боядисах един кичур от косата в розово.

купих си спрея по повод на карнавала, защото трябваше да се маскирам на avril lavigne, но не се стигна дотам. това е малко жалко, че не се маскирах на нищо, ще си направя аз по някое време карнавал и тогава със сигурност ще се маскирам на axl rose (трябваше да се казва lose, за да има приемственост, но нямам претенции).

днес бях невероятно щастлива на работа. толкова си обичам работата и хората там, че ми иде понякога да плача от удоволствие, докато си работя. напоследък ме е срам да разправям за работата си и как си прекарваме дните, защото хората се възмущават как може за такова нещо да ми плащат.

вечерта преди да си тръгнем свирихме с е. just like heaven и той каза, че си личало, че не съм свирила/пяла с други хора, защото много съм провлачвала пеенето, т.е когато свиря е ок, но когато започна да пея, се забавям и ритъмът отивал по дяволите.

няма да забравя първия път, когато се опитах да пея и свиря едновременно, мислех, че е невъзможно, а то се оказа много готино, но трябва да се практикува често. горките ми съседи:0)

вчера пък за първи път държах в ръцете си бас китара и съм съвсем честно уплашена. егати животното. имам чувството, че струните са дебели колкото пръстите ми. сега много добре си обяснявам факта защо всички басисти доста си приличат по височина и телосложение. бас китарата е такова готино нещо като звук. до едно време не ми пукаше особено за нея (някъде докъм 4-тата си година), най-късно с new order човек започва да разбира къде се крие нейната магия.

обичам струни. харесва ми идеята нещата лекичко да си вибрират. или там както искат.

днес се научих да свиря три песни на китарата ми (която за пред к. се казва cherry)
- just like heaven
- there is a light that never goes out
- sweet child of mine

а това ми е една от любимите песни:

i’ve been watching me fall for it seems like years

watching me grow small, i watch me disappear

slipping out my ordinary world, out my ordinary eyes

yeah slipping out the ordinary me into someone else’s life

into someone else’s life…

there’s a thin white cold new moon and the snow is coming down

and the neon bright tokyo lights flicker through the crowd

i’ve been drifting around for hours and i’m lost and i’m tired

when a whisper in my ear insatiable breathes

“why don’t you follow me inside?…”

yeah the room is small, the room is bright

her hair is black, the bed is white

and the night is always young

is always young… always young

the night is always young…

yeah i’ve been seeing them strip to the bone in the mirror on the wall

seeing her swallow him whole like it’s not me at all

she holds out her hands and i follow her down to my knees

and the sucking inside insatiable smiles

“you will forget yourself in me…”

yeah the room is small, the room is bright

her eyes are black, the bed is white

and the night is always young

and the night goes on and on

and the night is always young

and the night is never over and over and over and over and over…

and this it’s gone

and this it’s gone

yeah then it’s gone

yeah it’s a cruel mean cold new day and outside the snow is still coming down

and in the blood red tokyo bed i watch me coming round

she pulled him down for hours

deeper than i’ve ever been

and as i fall in the mirror on the wall

i’m watching me scream

i’m watching me scream

i’m watching me scream

i’m watching me scream

yeah i’ve been watching me go for it must be years

watching me get slow, i watch me disappear

and one day, yeah i know, i won’t come back at all…

and always over and over in his ordinary eyes

i’m watching me fall

i’m watching me fall

i’m watching me fall

i’m watching me fall

регистрирах първия си домейн оня ден.
www.guitarswithbrains.com

не, това няма нищо общо с emo музика.

аз съм в едно положение, което може би изисква малко повече размисъл. но всеки път, когато се опитвам да размишлявам над това, което се случва (или по-скоро това, за което правя всичко възможно да не се случи), стигам да извода, че е най-хубаво да не мисля въобще.

ако днес рано сутринта също не бях мислила, сега всичко щеше да е извъндименсионално комплицирано. самото усещане беше върхът. да желаеш толкова силно да не мислиш, а просто да действаш. да искаш да има една малка вратичка, открехната, зад която можете да се скриете от времето и хората. и след като затворите вратата и се върнете в нормалния свят, всичко да си е като преди, на мястото и вие да не си спомняте, че някога нещо се е случвало зад вратата.

ние също бяхме зад една врата, в едно абсолютно непознато, топло котелно отделение, в пълен мрак, тотално непозволено място на номер 43. плътен, гъст мрак като козината на черно коте, мрак, в който можеш да си легнеш. усещане, че става нещо, което е немислимо да стане и че трябва да станеш и да си излезеш, когато единственото, което искаш е да не мислиш. усещане, че си парализиран, че си на границата и не можеш да мръднеш нито наляво, нито надясно.

само че това не беше такава врата.

и затова станах и излязох.

мисля, че се радвам, че въобще чувствам тези странни неща. граничните усещания са ми любими. трябва наистина може би по-малко да мислим, а повече да усещаме.

много емоционално стана. и ми харесва така.:-)