na rabota sum i shte si hodia skoro. tolkova rano dosega v petuk riadko sum si hodila, no tova e zashtoto sum bolna.
vchera beshe edin den….
my the cure dark session:
the same deep water as you
watching me fall
the drowning man
the funeral party
a strange day
disintegration
faith
cold
не съм предполагала, че такова нещо може да се случи, но е факт. докато пиша това, трябва да реша нещо важно, т.е. всичко което става в момента допринася за решението. и тъй като го правя публично, следователно и всеки, който чете, е част от решението.
може би и отговорът е в не-ексклузивността. а в съпричастието.
харесва ми безапелационната искреност, но проблемът не е в това, че не искам да съм искрена, а в това, че не знам точно какво искам.
мисля, че минаха около 20 минути от момента, в който получих най-хубавия смс досега. той е толкова хубав, че аз обективно му се възхищавам и дори някакси не мога въобще да си и помисля да го преживявам субективно. прекалено съм още изморена и емоционирана от вчерашния концерт на the cure. който свърши преди около 20 часа, точно както се казва песента, която слушам в момента.
а това са ми едни от любимите снимки:
през последните няколко дена толкова много мисли и инспирации ми минаха през главата и все си казвах сега, сега ще пиша и нищо не написах.
след два дена съм на концерт, от който очаквам да бъде най-добрият през последните 25 години. досега гледах това видео и ми беше хубаво и смешно. така се чувствам напоследък - хубаво и смешно.
вчера бях със с. в atomic, не бях ходила там от около 6 месеца и не ми се ходи пак. отначало ми беше много приятно, но хората са толкова хубави и кухи, че ми се плаче. а mr. dj не играеше по моята свирка и като капак на всичко пусна на два пъти the cure и това вече окончателно заби новите групи в земята. това да слушаш the cure толкова много е нож с две остриета - струва ти се най-яката музика въобще, но те обрича само на тях. всичко друго в момента ми е плитко.
от няколко дена си повтарям едно и също нещо - нашият творец е най-големият перверзник на света - да измисли възпроизвеждането of the human race като копулация между мъже и жени. ние нямаме нищо общо. и не виждам наистина защо трябва жените да харесват мъжете и обратно.
допреди време някои неща - как мислят мъжете - ми бяха супер неясни, сега имам много по-добра представа, но това че разбирам по-добре какво става в главите им, не означава че ми допада. изводът е, че нямаме нищо общо. нищо.
с. вчера ме пита дали с консумациата на алкохол по-малко се интересувам от лицето на един мъж. аз първо не разбирам какво иска да ми каже. казвам му, че за мен човекът винаги има значение и че не ми се е случвали да гледам на някого като на тяло. (тук мога да бъда и по-брутална). той ми каза, че за него нямало значение от едно известно количество алкохол. аз питам как така? той каза, че е важно да става работата. това било природата.
аз нямам нищо против някой така да мисли. но пък откъде-накъде някой очаква от мен да имам работа с такива хора.
мъжете мислят на точно определени секвенции, ние мислим в един поток. аз не мразя мъжете, просто не искам да имам нищо общо с тях.
“любовта на мъжа не се изразява в моногамия”.
сигурно всъщност е доста гадно да имаш раздвоение на личността с граница кръста ти. не знам дали е добро качество да можеш да изключваш както мъжете могат. една жена никога не може да изгаси всички светлини на къщата си и да слезе в килера. тя ще знае какво става във всяка стая.
ако аз съм in love with a guy едва ли ще мога да си свия емоциите към него в салфетка и да ги пъхна някъде на скришно място, защото в някой клуб съм видяла някакъв страхотен гръб и супер усмивка и те искат да ходим в тоалетната а на мен ми се е*е та две не виждам. sorry, ама това не е ли малко lame?
тотално не съм фен на ексклузивните неща, бих се радвала ужасно да има за всички свободна любов. но……двойният стандард ме съсипва.
напоследък чувам от познати девойки следната фраза:”не, не ни обръщай внимание колко сме изперкали, то е от липса на секс.”
и се чудих дали това е вярно. и според мен не е. имала съм и периоди с много и такива без секс и според мен не изперкваш, защото няма кой да….ами защото нещо друго в живота ти не е ок.
офф, опротивели са ми хората. научават някакви фрази и копират телевизията и си мислят, че живеят. искам истински разговори, истински емоции .
вчера, връщайки се от клуба към 4 сутринта, чух за първи път тази година птички в дърветата и ми стана супер хубаво.
вчера гледах и този филм - zeitgeist. не обичам филми за конспирации, но този е ok. или и да не са верни всички детайли, важното е едно - че трябва да се научим да не ядем храна, хаха. как иначе да избягаме от банките и световното зло? всъщност ако нямахме нужда от храна - и респективно пари - сигурно щяха да ни ограничат достъпа до светлина и въздух. може би единственияt изход е смъртта - да, представете си, мислим си, че след това никой не може да те следи и манипулира, а ако се окаже например, че първо попадаме някъде, където според зависимост държавата, в която сме умрели, започват да текат бюрократични процедури по нашето преминаване в отвъдното…
аз искам да можем да се спасяваме чрез музика.
моето спасение е близо - monday, 25th of february 2008, the cure.
аз не си падам по дрехи - тук изключението!
ако бях яке, щях да съм това sisley limited edition.
а това щеше да е the other jacket.
това е просто една от битките, които човек води със себе си и колкото повече стават те, толкова по-тежки и трудни са. след една такава битка си изморен, но и окрилен, защото когато победиш, си един малко по-друг човек и тъй като си оцелял си отишъл и малко по-нагоре.
проблемът е, че колкото по-нависоко отиваш, от толкова по-високо можеш да паднеш при следващата битка.
аз сега излизам от една такава и този път беше друга. по-дълга, по-трудна, по-сложна.
имам нови открития за себе си:
- животът не е това, което ще стане, когато си предам дипломната и не е това, което ще стане лятото на 2009, когато ще сме на каравани по средиземноморието, не е и след три месеца, когато ще срещна следващата сродна душа и ще се радваме на залези, изгреви или the cure или след десет години, когато ще съм далеч по-мъдра и наясно със себе си. не е и това, което ще стане следващата седмица. животът става само сега в този момент. и време за губене няма. и мечти за губене няма.
обещавам си най-официално, че повече няма да си губя времето с неща, които не ми харесват. че няма да се колебая и обърквам от глупави дефиниции и предразсъдъци. че ще се слушам повече и ще търся радост и наслади.
също така искам да давам повече любов на хората, които са с мен всеки ден. няма да чакам да дойдат идеалните ми приятели, съвършените хора, перфектните са тези, с които говорим всеки ден, защото те са единствените в този момент, в този живот, в моя живот.
не бива да гледаме на тях като на даденост. искам да им показвам всяка секунда какво са за мен. искам да мога да давам free love.
- имам представа какъв би могъл да бъде адът за мен - константното чувство, че някъде нещо изпускам, че се случват страхотни неща, а аз не съм част от тях. разумът казва - е, не можеш да имаш всичко.
аз казвам след поредната битка - можеш да имаш всичко, стига да го искаш. прекалено сме мързеливи и не си вярваме и затова се утешаваме с такива глупости като “не може това, но пък имаш друго” или “щом не е станало, значи е по-добре така”
аз казвам, когато искаш, опитай. има ли нещо друго значение на този свят освен това, което искаме.
ще направя малък стриптийз сега, казвайки това: сега, точно в този момент пропускам една мечта.
в този момент, точно в този, the cure свирят в берлин. това е един от най-любимите ми градове, градът, в който искам да живея. свирят в една от най-добрите зали в европа, а сигурно и в света. на този концерт са трима от най-любимите ми, най-интересните и най-забавните хора, които познавам. правят неща, които искам и аз да правя.
и аз можех да съм там, с тях. но си казах, че не може.
какво беше това не-можене не е много ясно. по-страшното е, че когато за първи път чух за това, си казах да, но аз не мога. как реших от самото начало, че аз не мога, не е ясно, но е страшно. напротив, можем.
ако искаме, можем.
стига с това примирение, че сега може и да изпускаме неща, но ще дойде един ден, когато…не е ясно какво.
денят е само днес.
трябва да се научим да опитваме нови неща, защото само опитвайки нови неща, можем да вкусим наново от себе си.
разбира се, и тази година 14. февруари не направи изключение и успя да се впише в графата “най-депресиращи дни на годината”. не знам как винаги успява. дори и в първия момент да започне съвсем обикновено,винаги свършва зле.
както и едни други неща. но съм прекалено разстроена, за да говоря за тях.
току-що се връщам от кино. ходих да гледам филм. гледах into the wild.
хареса ми, но засега не ми е дал отговори. на една вълна сме с главния герой (особено днес) и много пъти и аз съм си мислила едни такива неща, но…но, но, но в момента ми трябват решения, не дискусии. посока, а не омагьосан кръг.
трябва да си намеря смисъл в живота. ще трябва да започна от нещо малко. и …тук щеше да стои нещо, което написах няколко пъти и после на няколко пъти изтрих. н го няма, защото такива неща не бива да стоят при решенията. не бива.
предполагам, че този уикенд ме очакват още от дните от онази графа, за която писах по-горе. дори и да не пиша, на никого няма да му направи впечатление, което сигурно може и да звучи като успокоение, но не е.