take-it-or-leave-it

имах 1000 мисли в главата си преди да си отворя блога, а сега изчезнаха.

ок, ще започна отнякъде. преди малко четох малко страницата на валери, който ми беше отговорил днес във форума на bloghub. особено се изкефих, като видях тракийски физономии, съвсем отделен е фактът, че казанлък ми е един от любимите градове в българия. там съм изживявала много приятни моменти на една още по-приятна възраст. за мен като абсолютно израснала в софия, провинцията има един много осоебн чар. сега си спомням, че един от любимите ми разказа от времето, когато пишех, се развива в казанлък, хихи.

днес на работа беше изключително забавно, защото се оказа, че ще купуваме софтуер от една българска фирма, която не отговаряше на обажданията ни. в крайна сметка обаче стана сделката и аз дори успях да се свържа с нашия български партньор. аз не мога да говоря на български вече. толкова е странно. както и да е, бях мила и засега софтуерът работи супер, така че плюс точка за българския отбор. ако нещо се обърка в сряда, който е големият ден за изпитание на софтуера, пак ще си говорим. всъщност не аз, защото тогава вече ще съм заминала към бг.

сега ще се обаждам на един съименик на нашия администратор, който има да разказва. липсват ми приятелите ми.

имам толкова много работа, не е истина.

*tuk sedeshe edin ot malkoto komentari, koito imah, no golemiat incident go iztri*

здрасти!
днес се събудих от телефона в 11:30 и после така се получи, че говорих около три часа с 4 различни човека. днес е важен ден за м. в смисъл, че днес ще работи за последен ден в the druid irish pub. първо - вече не е студентка, второ - заминава за виена, трето - приключва един период на голямо пиене. ирландските кръчми винаги са много готини, но има някои, в които просто party-to i staff-a са на 6. такава е/беше и този кръчма. това сигурно е мястото което най-много съм посещавала в съзнателния си алкохолен живот.

последната седмица беше пълна с ups and downs. кулминация беше плаването ни с гумени лодки по изар през нощта. имаше луна и бързеи, язовири и мокри панталони, много смях и гребане и накрая оцеляхме. имам най-готините колеги на света.

другата седмица си заминавам за българия. радвам се, още повече че подаръка на л. пристигна навреме.

няколко готини групи:the sunshine underground, mute math, goose, little man tate.
но нищо в момента не може да се сравнява в личен план с Live At Sin-é.

напоследък чувам следното страшно често: да се връщам ли в българия или да оставам тук.

едни и същи размисли от различни усти, едни и същи мотиви и емоции. днес спах почти през целия ден, ниско ми е кръвното и е ужасно топло и в един от тези моменти на полусън си представих за първи път от три години как се връщам в българия и ми е хубаво.

разбира се, че всичко е зависимо от the state of mind. навсякъде и във всеки един момент може да ти е хубаво или не, стига да си готов да го виждаш по избрания начин. на мен обаче не ми се избира. искам хубавото да дойде естествено отвън. или по-точно хубавото отвън да кореспондира на хубавото е мен.

при мен ще е малко по-сложно с решението. ще е по-сложно след три месеца. до три месеца ще разбера някои неща, свързани с това, което искам да работя, нещото, което осъзнато или не, съм искала да правя цял живот - да работя за хора, които носят радост на други хора с музика.

това е работа, която мога да върша и да се изхранвам в берлин, токио, делхи, ню йорк, лос анджелис, лондон или париж, но която не мога да върша в софия. не знам дори дали децата ми биха имали възможността да я вършат.

хубаво е, че имам такава дефиниция за работата ми - тя е доста широка, така че има поле за действие.

както и да е, рано е още да ги мисля тези неща, но и те ще дойдат скоро или малко по-късно. принципно и аз бих казала, че работата не е всичко на този свят, но май по-скоро не е била, в света, в който живеем тя става все по-важна. не знам защо, но е така.

преди време едно мое гадже искаше да дойде да ме види през уикенда (не живеехме в един и същи град), но аз бях в сесия и му казах, че е по-добре да го отложим. тогава си помислих за първи път, че мъжете идват и си отиват, но образованието, знанията, нещата, които умея, са си само мои и че те биха ми помогнали винаги.

сега ако дойде той и ми каже да ходим в южна америка да ловим пеперуди, сигурно ще го направя, но отсега нататък ще става по-трудно.

днес ходих да си напазарувам някакви неща за ядене. купих си онези активни млекца на данон за имунната система, ванилия, броколи, чушки, шоколад - бял с цели лешници, праскови и бисквити и после въпреки горещината си сготвих едно от любимите ми яденета. после заспах.

от една седмица едно семейство гълъби мъти на балкона ми в една саксия. аз много се ядосах като видях яйцето там, защото не искам да имам гълъби на балкона. обаче след като то стана факт, ръцете ми се вързаха, вече нищо не можех да направя, дори се будих няколко пъти от бурите в последните дни и първите ми мисли бяха за горките гълъби на балкона.

но интересно е друго. те много се плашат от мен, но аз не смятам да не излизам да балкона, докато трае целият птичи шарад. женската умира от страх като ме види, но не се помръдва. мъжкият се разтреперва и си тръгва. така няколко дена само женската си мътеше и аз си помислих как и в живота е така - мъжете бягат от отговорност, жените биха умрели за децата си. и като от мъжкия нямаше и следа, започнах аз да и нося храна и то каква! овесени ядки, други зрънца, не може да се оплаче. днес го видях, че пак той мъти, ще видим дали този път ще се спогодим.

днес беше най-свирепата буря. ще отида да видя как са гълъбите…женската е тука, мисля, че и е студено. иначе не знам защо им говоря на английски.

навиците.
the survival of the fittest.

започнах оттам как съвсем скоро и тук ще е забранено пушенето в сгради - заведения, на работа и т.н. за първи път в историята на човечеството ще съществува забраната да се пуши в кръчма. в ирландия е забранено да се пуши в пъбовете. щом там е забранено, значи нещата са сериозни.

пушенето е навик, хората ще започнат да пушат по-малко, в това съм убедена. никакви никотинови лепенки не помагат, но мързелът е по-силен. когато бях в дъблин, ми беше наистина трудно да се накарам да оставя приятната си компания и още по-приятния cи pint и да изляза на тротоара пред пъба и да пуша сама три минути. затова и за вечерта изпуших две цигари.

навикът е най-силното нещо на света. склонна съм да мисля, че дори на малцината евреи, оцелели след холокоста, концентрационният лагер им е липсвал отначало по особено перверзен начин. заради навика. пробвай да ставаш всяка сутрин час по-рано. отначало е много трудно, после свикваш.

това не е ли най-абсурдното нещо - в свят, в който всяка секунда се променя нещо, ние сме роби на навика. еволюцията е промяна чрез напасване на промени. не би ли трябвало да сме абсолютно неподвалстни на навици, за да можем с лека ръка да се променяме всяка секунда. но странното е, че нас като хора в крайна сметка ни правят навиците.
аз обичам кино noir. всяка година ходя на море. харесва ми джин тоник. пия го често. когато харесваме нещо, ние се стремим да го правим често, а тогава то става навик. ние сме навици на самите себе си, не е ли забавно когато се опитваме да се променяме. това са две противоположни посоки. еволяция,напасване и ние като олицетворение на навиците ни.

има нещо гнило не само в дания, но във всяка една държава и във всеки един от нас като част от този гнил свят. аз например напоследък мога да приемам мъже само чрез слушалките си, тогава ми е прятно и чувствам, че нещата са ок така. така че в момента по-скоро можеш да ме изнасилиш с песента си, отколкото да си кажем две приказки. първо мислех да напиша с китарата си, но все щеше да се намери някой остроумник.

и друго нещо, в тази буреносна нощ, след три чаши вино и никакви обаждания, които трябваше да ме изведат навън в петъка с многото гръмотевици и светкавици. напоследък приемам хората не като някакви мислещи дадености (с навици), ами като продукт на моето присъствие. съдейки по себе си, съм стигнала до следния извод - аз не съм константа, неприемам еднакви стойности във всичките си параметри - непрекъснато съм била различна в зависимост от хората, с които съм комуникирала. може би въобще не бива да се приемаме като индивиди, а винаги като част от общото, в което сме комуникационна единица. единственият ми силен критерии по отношение на досегашните ми връзки е бил не този как са се държали с мен, а как аз съм се държала. това за мен е много логично, имало е само един човек с когото съм се държала така, както съм се чувствала най-близо до себе си.

и още нещо. смъртта. това е толкова мистично изживяване. със сигурност не може да се сравнява с никакви наркотици на света. толкова е успокояващо да знаеш, че я има и тази врата. универсална и окончателна.

колегите ми вършат неща със себе си, за които майка ми например определено не би искала да знае. не ме е страх от тях, страх ме е малко от себе си.

вчера бях за първи път през нощта на телевизионна кула. беше красиво.
чувствам се като в аквариум.
cheers.