klaxons // golden skans
май 11th, 200705:08 сутринта е. едвам гледам. краката ме болят, преди малко се върнах от 5-часовия ми фитнес. той е физически (невероятно приятно отпаднало ми е, като след продължително тичане в парка) и психически, и душевен. пея си и знам, че не мога да си представя да се наситя някога на музика.
досега бях в atomic cafe на britpop alternative party. сама. не се чувствам все едно съм била сама,а все едно съм била в много готина компания. вече се наслаждавам на собствената си компания по особено хубав начин. партито беше върхът, не съм танцувала така от 100 години. с dj-я имахме пряка телепатична връзка без посредник. когато ми пусна interpol, editors i she wants revenge едно след друго, не можах да не отида и да му кажа, че сме нещо като musicmates. защото моята душа в момента е музика.
аз свиквам да ходя някъде сама. започна се миналата година с концерти. и то първо в българия. там не познавам вече почти никого и е трудно да си намериш компания за каквото и да било. в българия ако някой не те запознае с някого е много трудно сам да се запознаеш. или поне това са моите впечатления. то и хората не преспиват за една вечер, по-младите, защото повечето живеят при родителите си и няма къде да заведат one-night-standa си. миналата година започнах сама да си ходя на концерти. после го направих и тук. просто дойде моментът, в който започнах да правя нещата, които искам да правя.
ходя сама напред-назад, защото приятелите ми или ги няма, или нямаме никакви допирни точки в музикално отношение, или защото за тях музиката не е това, което е за мен, все си измислят някакви оправдания. казваш им за някакъв концерт, те се ентусиазират, ако знаят за какво става въпрос и когато дойде моментът нещата да придобият по-реален план, чети да се купуват билети и да се намери свободно време, всички изведнаж се размиват като акварел. пропуснах така доста неща, когато стана ясно за концерта на richard ashcroft, просто си казах, че този път няма да стане и отидох сама. изкарах си велико.
това е третият път, когато ходя в този клуб. много ми харесва. има много добра атмосфера, свирили са страхотни групи, музиката и хората са перфектни. не спрях да се смея. наистина хората на пратито бяха перфектни. миришеха невероятно хубаво, всички бяха с прическата на debbie harry, стилни, красиви, не може да се направи забележка и човек още повече му иде да се забавлява в такава среда.
не спрях да се смея обаче, защото те са ми като калъфки. ще говоря за момчетата, защото към тях имам по-специално отношение в момента. така стоят нещата, че тялото ми иска едно, душата пищи съвсем друго и се получават смехории. исках да танцувам и отидох на парти. но вътре е пълно с красиви момчета, с тесни дънки и converse, и с прически като моделите на stefanel i pepe jeans. тукашните момчета танцуват доста и се кефят на музиката, но повече са заети да сканират мацките. ако само ви се срещнат погледите два пъти в продължение на една-две минути, това е почти сигурен знак, че ако отидеш да танцуваш близо до него, ще има интеракция. аз си се смеех и си танцувах, но тялото ми искаше да среща погледи на момчета. повечето, които ми харесаха баха много красиви, като картинки. по-млади от мен със сигурност, но who cares. проблемът е, че душата ми иска друго и не и се занимава. гледам ги и ми става горещо обаче не се мърдам към тях. защото са като калъфки. имаше 100, за които да си кажа че са много сладки, но нямаше един, с който да искам да си говоря. аз искам субстанция. взимам cd-тата от работа, конвертирам песните в mp3, хвърлям всичко останало. искам така да е и с момчетата. интересува ме какво е съдържанието.
и цяла вечер ми беше весело да гледам the strokes-перчеми, раирани nirvana пуловерчета и много значки oasis. нямаше го това, което да струи от лицата. а точно то е това, което е направило попорасналата коса на liam и тесните дънки на mick jones.
тялото ми ги харесва. и ще спи сега хубаво далеч от тези неща.
навън се съмна, много е красиво, от миналото лято не съм си лягала с птичките.