ежедневие
май 11th, 2006в ежедневие се превърна въпросът “как си?”. през последните 72 часа около 15 човека ми го зададоха. интересното е, че в моментите, когато ме питат, аз отговарям супер, чудесно, много добре и това за онзи момент си е самата истина. проблемът е, че в останалото време около тези въпросъчни моменти се чувствам странно зле. това е, защото се чувствам зле по един нов начин. с всеки въпрос по един нов начин. динамично е, решавам вече да не отговарям на въпроса как си, ще си мънкам деловото добре, мерси.
иначе главата ми ще се пръсне. не е моята мила позната, която ме съпровожда от детските години, мигрената. това е, защото всяка секунда /имам такава склонност, знам, но в момента не преувеличавам/ идват нови чувства. тъкмо намирам някакъв баланс и нещо ново, страшно любопитно в ужаса си, ме блъсва. не ми е много ясно доколко реагирам адекватно. не знам къде е горе и къде е долу. за едно и също нещо мога да аргументирам еднакво успешно и в двете посоки на мнението (да са само два края, амин).
това е много изморително, обаче учи. не знам дали е за добро или лошо, пълен мес, както казва едно много мило момиче, с което наскоро се запознах.
вчера, не мога да го пропусна просто, отново ме навести стомашният гърч. ахам, вече от други приключения съм го научила, че когато ти е ужасно лошо заради липса на нещо, гняв, мъка т.н., взема, че ти се доповръща. вчера беше много добро. за една секудна,една дума. целият стомах (и в такива случаи целият означава все едно стомахът ти тръгва от раменете, а долните му краища започват от малко над колената) се свива на топка; гърлото се зазимява. в главата е най-интересно. жжжжжжт. като бял шум. казваш нещо ни в клин, ни в ръкав и прекъсваш разговора.
лошото е, че си измислям някакви брутално лоши сценарии и те взимат, че се случват. в малко по-гадничък вариант де (Хобс). не знам дали това е защото съм медиум или реалист. а може и аз да ги предизвиквам.
днес е много хубав, слънчев ден. сега ще пия нещо газирано за стомаха.:)
п.с. мерси, добре съм.