take-it-or-leave-it

днес оставих геврека настрана, отпих от газираното и написах манифест.

-> изкуствената светлина докарва главоболие, вреди на очите, хаби ресурси (загасих луминисцентните лампи на работното място, по средата на бяло-сив ден сме)

-> разхищението на хартия е огромно - тетрадки, листи, малки тефтерчета, по-малки листчета, блокове, картони, опаковки - драскаме, мачкаме, хвърляме

->за трета точка не се сетих, при все че манифест от две точки е малко странен екземпляр

като компенсация мога да добавя, че чета Хенри Милър, гледам youtube, слушам саундтрака на the o.c. 1,2, ям nippon, честитя рождения ден на сестра ми и гадая настоящето по песни.

един от най-силните ми детски спомени - с мама в тролейбуса пътуваме нанякъде, аз гледам някаква жена и питам майка ми дали и аз мога да правя като нея - показвам, просто прокарвам езика си по зъбите, със стиснати устни. майка ми ме поглежда укорително и казва нещо прекалено неодобрително, че не бива да правя така и така правели само големите жени. тогава почистването на зъбите с език ми се е струвало като някакъв неземен ритуал само за истинските жени.

ако я карам, както сега, догодина няма да се учудя да съм татуирана стриптизьорка в LA. не групата, градът. а може и да съм се омъжила. всъщност не. със сигурност няма да съм се омъжила: ))

не знам колко време може да се държи крем карамел в хладилника, без да се развали, ще почакам и ще се наблюдавам няколко часа, ако до три дена не пиша нищо, значи съм станала жертва на атака. яйчна.

наскоро, докато четях една книга на Льоса, осъзнах какво магическо място е борделът. не, това не е зелената къща, една друга книга, където се споменава за вдъхновението от публичния дом. мисля, че за първи път и аз го усетих този чар. че някакви непознати хора се събират на определено място, за да получат удоволствие и пари. не беше това нещото, което ме зарадва, а самата предтсава за това, което става в стаите. самият акт в много изчистена форма. сексът продължава да ме удивлявя много.

имам проблем с дрехите. не обичам особено да пазарувам, това много ме изтощава. в момента така се е получило, че имам прекалено много дрехи. всеки си ги има тези кашони и куфари пълни със стари познайници, които трябва да бъдат изхвърлени, но уви, не биват. това при мен е едно на ръка. обаче аз имам много и които са носими. сърф цветове, лежерна кройка, еднакво добри за каране на кънки и излизане вечер. имат един недостатък - прекалено много са. преди година изхвърлих за първи път в съзнателния си живота няколко парчета и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка.

предметите нямат значение, както и храната и всичко материално, не знам какво правят моите дрехи, че нещо ме парализира в момента, в който реша да ги изтрия от моя списък с притежания. мога да не се сещам с години за тях, когато тръгна да им казвам чао, те ми увисват на врата, започват да пищят и бършат сополите си в ръкава.

сутринта, която днес започна в два, беше подчинена на желанието ми да отделя тези непрокопсаници, които с право трябва да напуснат паркинга на моя гардероб. от едната ръка в другата, отзад-отпред, сега наопаки. не мога. заключила съм злочестите избранници в един по-лесно достъпен куфар и ще действам в най-скоро време.

много глупаво, но все едно хвърляйки някоя дреха, хвърлям част от себе си. добре, че определено имам нужда от пролетно почистване.
друго нещо. да предположим, че не се познаваме. чисто хипотетично. ти ми говориш, аз само се правя, че слушам. спряла съм да слушам хората, когато ми говорят. забравям си постоянно мисълта, мулти-чатът също не е много стимулиращ, но както вчера ни бе обяснено без графики, от алкохола умират само най-бавните и в такъв случай инвалидни и непотребни неврони. подобно нещо се случва и докато чета, очите ми се мърдат по страниците, умът ми е някъде другаде. вече не чета, искам да ги живея тези книги. жалко, че двете неща малко се неутрализират.

нота бене : ако си с някой много готин човек, автоматично ли се чувстваш и ти по-готин отколкото си. разбира се, че се надуваш като балон, но дали има някаква качествена промяна или всичко е въздух под налягане и никакъв хелий. това е много трики. как разбираш въобще, че си много готин. такива семпли въпроси ще ми се въртят в главата, докато бърша прах. след малко.

ужас, в момента няма нито една връзка около мен, която по моя дефиниция да е нормална. дали както мъдростта е осъзнаването на факта, че животът не е като в младежките ти представи, напредналата възраст и опит не те водят до заключението, че любов няма /малко грубо казано, ама в този смисъл/. аз и на компромиси бих се радвала. проблемът е, че като ли че нямаме време да изживеем оптималния брой запознанства, обмени и връзки, които да ти покажат какво и защо. както човек си се учи с всяка нова авантюра, не ми е много ясно за какво точно учи. да видим.

днес в плейлиста : the killers-bright eyes-david bowie-bad religion-bad religion-bad religion…….

освен че днес имах температура, установих, че нямам никакви интереси, като пред скоба слагам сегашната ми инспирация. ужасно жалко ми се струва това. намерих най-неподходящия момент да се разболея. и то от собствената си муза, някакси. тя е непостоянна, мистична и непредвидима, като в последните няколко дена действията и сеят разруха и униние. сега разбирам как се чувстват акциите, като им пада кур.сът.

аз съм много boring. не съм като в училище, вряща и жизнена. не се смея все едно съм напушена. предпочитам да мълча, нямам мнение за нищо. сигурно сега ще се поразровя малко в нета да си потърся някой интерес. не ми е в натюрела това положение. може и да е заради температурата, кой знае.

най-депресиращото чувство на земята е това да усещаш, че не можеш да дадеш нищо на хората около себе си. добре, че го нямам.
днес към десет, когато се събудих, ми стана веднага ясно, че няма да мога да си изпълня програмата за неделя, както много често ми се случва напоследък. затова без всякаква свян и с термометър под ръка гледах eurotrip и след около още три часа и ядене the human stain. междувременно направих и една…едно…не знам думата за съжаление, става въпрос за едно картонче, с което си отбелязваш актуалната страница в книгата, която четеш. не стана точно както си го представях, но мисля да го подаря все пак. ще го пъхна незабелязано в някоя книга и после ще вдигам учудено вежди.

за филмите - имаше смях-с-глас-моменти в първия и интересни поучения за живота във втория, няма да ги помня повече от две седмици.
утре ще съм много по-добре. и във варна в момента е много спокойно и приятно за ядене на мелби.

да не забравя - вчера гледах и the da vinci code. и за него важи горното. ah, paris, paris. това е истинска фи естетика.

когато не си се наспал и телефонът ти те е събудил по средата на съня, не е лесно цял ден да си активен. от друга страна не мога да спя, докато навън е светло, а когато слънцето се скрие, искам да пия и да ходя долу на karaoke.

не знам дали сме се познавали в някой друг живот, но определено си падам по пушкин повече, отколкото се позволява за автор (въпреки че поетите и без това са си доста привилегировани). прочетох последните страници на “Една рокля за госпожа Пушкин” на Наталия Баранская почти на бегом и в доста приповдигнато парижко настроение. това е едно меланхолично, красиво произведение, концентрирано в моментите и с любов към детайла. освен това става въпрос за нещастната Наталия Гончарова и нейните терзания след смъртта на поета. както и в релания ми живот не изпитвах ревност към жена му, свиквам да деля.

днес, не беше вече много сутринта, когато си вземах душ, се отказах от вчерашния ритуал. стояхме до късно нощеска, говорихме за умрели и бяхме пили много шотове, така че днес в банята реших да не го правя. вчера следобед обаче, малко преди да изляза за пикника, вземайки си душ, го направих. много е просто.

влизаш в банята. имаш огледало. събличаш се. пускаш душа. става ти топло. парата бавно започва да се издига нагоре. гледаш лицето си в огледалото. съвсем скоро по повърхността му се обазува бяла покривка. лицето ти започва да губи контури. по огледалото се стели бял снежец. и точно в момента, преди огледалото съвсем да се потопи в бялата парна мъгла, вдигаш ръка и помахваш бавно на отражението си за довиждане.

получих преди една седмица едно зелено ирландско плюшено мече, което гледа лошо. мисля, че вчера успях да му измисля име, но дори и с име пак ще мине време, докато го сложа при другите ми мечовци.

в ежедневие се превърна въпросът “как си?”. през последните 72 часа около 15 човека ми го зададоха. интересното е, че в моментите, когато ме питат, аз отговарям супер, чудесно, много добре и това за онзи момент си е самата истина. проблемът е, че в останалото време около тези въпросъчни моменти се чувствам странно зле. това е, защото се чувствам зле по един нов начин. с всеки въпрос по един нов начин. динамично е, решавам вече да не отговарям на въпроса как си, ще си мънкам деловото добре, мерси.

иначе главата ми ще се пръсне. не е моята мила позната, която ме съпровожда от детските години, мигрената. това е, защото всяка секунда /имам такава склонност, знам, но в момента не преувеличавам/ идват нови чувства. тъкмо намирам някакъв баланс и нещо ново, страшно любопитно в ужаса си, ме блъсва. не ми е много ясно доколко реагирам адекватно. не знам къде е горе и къде е долу. за едно и също нещо мога да аргументирам еднакво успешно и в двете посоки на мнението (да са само два края, амин).

това е много изморително, обаче учи. не знам дали е за добро или лошо, пълен мес, както казва едно много мило момиче, с което наскоро се запознах.

вчера, не мога да го пропусна просто, отново ме навести стомашният гърч. ахам, вече от други приключения съм го научила, че когато ти е ужасно лошо заради липса на нещо, гняв, мъка т.н., взема, че ти се доповръща. вчера беше много добро. за една секудна,една дума. целият стомах (и в такива случаи целият означава все едно стомахът ти тръгва от раменете, а долните му краища започват от малко над колената) се свива на топка; гърлото се зазимява. в главата е най-интересно. жжжжжжт. като бял шум. казваш нещо ни в клин, ни в ръкав и прекъсваш разговора.

лошото е, че си измислям някакви брутално лоши сценарии и те взимат, че се случват. в малко по-гадничък вариант де (Хобс). не знам дали това е защото съм медиум или реалист. а може и аз да ги предизвиквам.

днес е много хубав, слънчев ден. сега ще пия нещо газирано за стомаха.:)

п.с. мерси, добре съм.

последните две седмици прекарах в пет града, престоят варираше от час и половина до седмица. пътуванията винаги са ми доставяли особено удоволствие. макар че този път повечето неща протекоха по необичаен начин, научих страшно много неща. представата ми за сегашното ми съществуване като един голям rollercoaster ми се струва най-правдоподобна. виждам някакъв завършек, когато скоростта ще ме изстреля в космоса и аз ще се нося в един спокоен живот. не съм сигурна обаче дали искам такъв завършек. и кога, ако може още да се пазаря.
париж е невероятен град. софия си ми беше толкова симпатична, колкото всеки път, когато се връщам, само където хората ми се видяха отчаяни.

последният ден ми беше особено тъжно за страната ми. това ми е от най-болезнените страдания, защото нищо не мога да прменя. и не можеш лесно да го игнорираш, всяко нещо, което виждаш, ти напомня за него и няма как да се разсеяш. доста е мащабно това ми страдание.

за сметка на това обаче се запознах с много позитивни и мили хора, амин.
а плажът трябва да бъде спасен.